Говори артистъ‪т‬ Говори интернет

Станислав Беловски е популярен с дигиталните си колажи и намесите си в градска среда. Може да сте виждали негови неща (хартиеният Пеевски, Путин или Гешев), но да не знаете, защото повечето творби са анонимни. В този епизод говорим и за галерийните му проекти, известни на далеч по-тясна публика.


Беловски говори ясно и конкретно, не философства. Но преминавайки през фактите и случките в живота му, този разговор ни остави с размисли за лукса на свободата, имането и нямането. Изображенията, които създава безпогрешно предават визуално този доста съкровен колективен опит на няколко поколения. В създаването им му помагат острият усет за атмосфера, бързият визуален мерник и някаква особена улична мъдрост, дестилат от прехода.


Вижте творби и повече информация за Станислав на: govoriartist.at/010-stanislav-belovski

В епизод 009 на въпросите ни отговаря Людмила Миланова. Например, как изглеждат облаците отвисоко? Или – можеш ли да имаш романтична среща със сателит?


Сещате се за онова усещане в стомаха преди първа среща. Гостенката в новия ни епизод го преживява когато се подготвя за „срещи” със сателити, минаващи точно над нея. Прави го, за да снима един и същ облак и от двете страни – тя от земята, а сателитът отгоре, на една и съща локация, в един и същи миг. Кадрите са магнетични, инсталацията е супер семпла (фотографски печат върху стъклена плака), а за създаването ѝ са нужни месеци бюрокрация, множество неуспешни опити и стотици мейли с фирма, подизпълнител на НАСА – единствената, която въобще ѝ се връзва на акъла.


В друга нейна работа свързва дигиталния си облак с машина за водна пара, която произвежда малко пухкаво бяло облаче в галерията всеки път, когато тя получи мейл или някой качи изображение в клауда ѝ.


В друг проект наема машина, съществуваща като комерсиално решение за сигурност под името White Safe, за да „събере” на едно място водните пари, следа от човешка дейност в една къща. Машината по принцип се ползва, за да дезориентира нежелани посетители и може за три секунди да напълни доста голямо пространство с непрогледна мъгла.
А в дипломната си работа цяла година се труди, за да създаде машина за улавяне и задържане на слънчеви зайчета (хелиостат).


Накратко, Людмила Миланова работи с ефимерността на материята и енергията – промяната на агрегатните състояния на водата (под формата на пара или облак) или слънчевата светлина. Смесва факти и фикция, наука, технология и поезия. Проектите ѝ са ненаративни. В някакъв смисъл са „феноменологични капани”, които улавят крехкостта на физическия свят и забиват с гвоздей на стената метафората за начина, по който ние го преживяваме. В края на скорошната ѝ изложба в Гьоте институт в София Люси организра дискусия за облаците с експертката по литературна теория Богдана Паскалева, метеороложката Мирна Матов, екологът Йенс Грьогер и IT експертът Георги Костадинов. Надникнахме в символиката на облака в история на изкуството от 16 век до днес (облаците се използват като символ за означаване границите на изобразимото), оценихме въ

В епизод 008 говори Николай Панайотов. Записваме в Бялото училище в Стоките, Севлиевско, заедно със социолога и преподавател по арт мениджмънт Стоян Сгурев и арт предпиремача Васил Шандурков.


Училището е строено през 50те години, но след като селото обезлюдява, Николай Панайотов го купува и заедно със съпругата му Лариса Илиева го превръщат в ателие и резиденция. Училището е дом на двамата когато не са в Париж, постоянна изложба на картините им и източник на учебни помагала, които попадат в инсталациите на Николай.
Николай е роден в София. Учи в художественото училище и стенопис в академията, а след като завръшва, проф. Мито Гановски го кани за свой асистент.


Като дете рисува постоянно. С Ван Гог се среща още преди училище чрез албуми с репродукции в читалището в севлиевското село Душево, където прекарва време с баба си и дядо си. Говорим си за визуални събития и това е точно такова - филмът, текстът, операта се случват във времето, а визуалното събитие ти се разкрива веднага - бам!
Споделя, че стилът му се е променял през годините именно заради гледане и визуални открития - последно по време на пандемията, когато принудително става зрител на анимационните филмчета, които дъщеря му гледа, а улиците на Париж са празни като никога. За компенсация, платната стават доста населени.


Говорим за пристрастяването или „алкохолизма” към изкуството, бързия успех в България в края на 80те и за отегчението. Пропуснал възможността за героично страдание в художничеството и поставен на бързата кариерна лента тук, през 1990 заминава в Париж.


Отново отегчението го кара напоследък да замени плоската поп ефирност на акрила с плътта на масло. Признава, че любимите му зали в Лувърва са с Паоло Учело с характерната еклектика, която определя като болест на това, което предстои и с което знаеш, че трябва да се разделиш. Всъщност звучи доста съвременно.


Когато си говорим за визуални образци и влияния, Николай се обръща към Месопотамия и Асирия (като дете прекарва 5-6 години в Ирак), които присъстват както в живописта му, така и първите му мащабни творби от 80те, а именно мозайките в Културния дом в Севлиево. Българската образност според него идва точно от тези земи, включително Иран, Афганис

Вижте творбите на Наталия в нашия сайт


Пътят на Наталия Йорданова към изкуството тръгва от фотографията (учи в НАТФИЗ), но така и не нарича себе си фотограф. Преминава през Кралската академия по изкуство в Хага, а магистратурата и по Dirty Art е от Института Сандберг към Академия Герит Рийтфелд в Амстердам. Там се появяват инсталациите, които ѝ позволяват да свързва скулптури, обекти, видео и анимация или накратко – да създава спекулативни светове.


В епизода Наталия споделя как успява да се освободи от комфорта и ограниченията на студийната практика в момент, в който се оказва без ателие и не може да продължи да работи с материали. Разговорът ни гравитира около изследването на съществуването и реалността – ту в полето на философията, ту в компютърните науки, където светът и съществуването неминуемо са описани с конкретна цел и предназначение.


Говорим за отношението робот-човек: за не-хуманна етика, за роботи, причинили инциденти с летален край, за способността ни за емпатия към машините и дали може да съществуват роботи с нечовешка логика. В момента Наталия работи по проект, в който с изкуствен интелект създава видео на основата на откриващите сцени от филмите на Бинка Желязкова, за да го прожектира на обитателите на магарешка ферма (вие ще можете да го видите през 2023 в самостоятелната ѝ изложба в Софийска градска галерия).


Любимите ѝ артисти са Луиз Буржоа и Пиер Хуиг. Би илюстрирала стихосбирка на Калина Стоянова.


А ако останете до края на епизода има шанс да разберете какъв е цветът на динята преди да бъде разрязана.


Остават само няколко дни до края на изложбата ѝ Анатомия на процеса №3. Съвременни митове или шестнадесет плаката на несъществуващи хора и магарета, гледащи трейлър на филм в галерия Структура. Пак там можете да видите работата, с която участва в изложбата „Колко скоро е сега?”. И двете са до 29 октомври 2023.


Споменатият в епизода биографичен филм за Луиз Буржоа The Spider, the Mistress and the Tangerine (трейлър) можете да гледате в Аpple TV+.


Сайтът на Наталия Йорданова.


Наталия в инстаграм.

След дълго лятно прекъсване, артистът проговаря отново – с гласа на Александра Георгиева – Sashettu, а в епизода става дума именно за нуждата от творчески паузи. Говорим за рисунки, авторски книги, текстилни произведения и татуировки. И стигаме до корените на анимационното въображение, култивирало у Александра рефлекса да открива герои (characters) и абсурдни сюжети там, където повечето от нас намират само повод за раздразнение и даже презрение, а именно, нелепостите на визуалната ни среда.


Нагазваме в три големи теми – ролята на художественото образование (Александра споделя коренно различния си опит от Училището за приложни изкуства Св. Лука и от Художествената академия), честното и достойно заплащане на труда на художника и творческите колаборации. И ни превежда в детайл през три различни метода, които е пробвала в китениците, които създава (фъкане, тъфтинг и punch needle), разкрива ни тайните на hand-poked татуировките и си признава, че си пада по сизифовски ръчни техники, които изискват канско търпение и впечатляваща прецизност.


Ето я в инстаграм.
А това е инстаграмът ѝ като тату-артист и този на студиото за татуировки, с което работи.


В епизода споменаваме колаборацията ѝ с Теодор Генов – Пастедко и с Мирослав Живков – Джингиби от NoPoint Atelier.


Ето и инстаграмът на Nelepa, които правят шапки, тениски и други модни артикули от първа необходимост.


И обещаните филми на Уес Андерсън:
– Isle of Dogs;
– Fantastic Mr. Fox.


И още две споменати стоп-кадър анимации:
– Coraline;
– My Life as a Zucchini.


Вижте епизода в сайта ни: govoriartist.at/006-aleksandra-georgieva-sashettu

Един от любимите ни подкасти за изкуство е чикагският Bad at Sports, но гостът ни в този епизод определено не е станал художник поради липса на атлетичност и кинетична интелигентност. Говори артистът 005 хвърля ръкавица на Спорт и музика на Националното радио и нагазва дълбоко във футбола, хокея и екстремните спортове, прогресив рока, скандинавския джаз, пънка и електронната музика. Останете с нас – говорим и за фотография, инсталации, пърформанс и видео, за вуду и за транса на дервишите.


Да кажем, че Георги Ружев е роден и живее в София е малко. Той е арт легенда, субкултурна звезда и дълбок извор на градски истории. Разказва ги с характерно чувство за хумор (ще му свикнете) и с отработената самоирония на човек, който знае, че „едно е да веселиш хората, друго е да станеш за смях”. Благороден, отговорен, че даже галантен анархист, Ружев по всяко време е готов да спретне някой „фък да систем” номер – винаги само за своя сметка и без латерални щети. Безразборно внася естетически корекции в разни културни феномени – от американските комикси с Бела Лугоши, през окупираната от Мусолини Етиопия на Хайле Селасие, та до Боливуд киното. Религията и идолопоклоничеството са му любим терен за разчистване на сметки, а авторитетите му са комай само от изкуството, музиката и спорта, което си е чиста фенщина.


Стартира с фотография, а после все така продължава да работи с готови образи – реже, съединява и мискира визуални семпли. Резултатът е обезпокоителен и ироничен. Видеата му са брилянтна синхронизация на ритъма в аудиото с шума в картината. Психедиличните му анимации са калейдоскоп от културни референции и символи. Това, че ще дръпне някоя установеност за плитките с чаровно невинен жест е нищо, работата е там, че може да ви вкара в променено състояние на културно съзнание (от altered state of consciousness), след което ще каже „ами не си малка, оправяй се”.


Прави лентикулярни изображения (като картичките от едно време с японката, дето намига), печата върху бетон, а напоследък се заиграва с нова готика, впрягайки мухъла да свърши част от работата. Най-дългата му серия са автопортретите, в които изглежда като разни културни икони. Стартира през 1987 с вокала на Sex Pistols Джони Ротън, следва Джим Мор